Глава 5

Семейство

Дани с нетърпение очаква баща му да се прибере от работа. Предният ден му бе обещал да си играят преди лягане. А утре заминават на село при баба му, когато разбереше че ще ходят в планината очите му грейваха от радост.

Вратата се отвори. Момчето видя татко си и се затича през коридора. Гушна се в него и извика:
-Мамо, мамо тате си дойде.
От кухнята дотича Райка, така се казва жена му, и го прегърна.
-Гладен ли си? Сложих вечерята. Хайде всички на масата.

Седнаха да се нахранят. Министърът отвори еднолитровата стъклена бутилка лимонада и сипа първо на сина си, а след това на жена му, и на него. Преди да започне да хапва пийна по малка чашка домашна ракия със съпругата си. С гозбата хапна две филии хляб. Не се храниха дълго и Райка забеляза, че нещо го тревожи:
-Какво ти е? Да не си се скарал с някого? Нещо те мъчи.
-Не сега. После. Не на масата.
-Поне кажи, какво се е случило?
-Казах, не сега.
Тя млъчаливо се подчини на заповедта му. Семейството го бяха създали преди седемнадесет години и Райка бе свикнала да не му се противопоставя. Жената наведе пъстрите си очи към чинията . Момчето тича около тях.
-Тате, кога ще си играем?
-Почакай още малко. Привършвам. Ей сега, те подгонвам.

Детето се стрелна към холчето, а баща му го последва. Извади количките и големият камион. Първо се състезаваха с колите. След това Дани седна в камиона, а Петър започна да го дърпа из апартамента. Смееят се. Момчето грее от радост, но бе уморено. Цял ден бе лудувало, а и за това съседката се бе оплаквала. Жената бе привършила със разтребването на масата и подкани детето да си ляга.
-Мамо още малко .
-Късно е вече, а утре рано отиваме на село.
-Добре.
Момчето изми зъбите си и си легна.

-А сега Петре, ми кажи какво ти е?
Той не отговори, а само посочи с пръст към холната масичка.
-Е , какво? Оставил си няколко папки.
-Виж ги.
Райка отвори първата. Видя името на мъжа си. Зачете се.
-Тук е описан целият ти живот. Не знаех че някой от статийте ти за весника не са публикувани. От къде я взе?
-Дадоха ми я от "Структурата".
-Те не прекратиха ли своята дейтост след падането на режима?
-Явно, не са.
-А другите, какви са?
-На част от семейството.
-Не искам да ги чета.
-Добре. Хайде да си лягаме и да се погушкаме.
Загасиха лампата.

Часовникът звънна. Навън бе светло. Силният снеговалеж от вчера бе утихнал. Стават. Събуждат детето. Взимат две чанти багаж и тръгват към планината, където отскоро живее майка му. Жената бе пенсионерка от хладилния завод , не издържаше повече в столицата, и замина да живее на село.
С москвича пътуват около час и половина. Минават покрай Курило, Реброво, Своге, Бов, Церово, Лакатник... Гледките по Искърското дефиле са като снежна приказка от детските книжки. Разговор в колата почти не водят, само от време на време Дани пита: кое е това село? Все още не ги бе запомнил.


Петър вкара автомобила в дворал Баба Цена изтича отвътре.Целуна внука си.
-Влизайте. Студено е.
Райка простре ръце към добре запалената печка да се посгрее, Дани седна на леглото, а Петър остави торбите и каза:
-Майко трябва да те питам нещо. Ела в другата стая- синът и предусеща, че може да се скарат и не иска това да се случва пред жена му.
Затварят вратата след себе си.

-Какво е станало? Блед си.
-Нищо. Била си доносник. Как и защо?
Тя бе мислила за този разговор, бе го чаквала. Настана тишина... Няколко секунди минават и каза:
-Петре, трябваше да го направя, за да отидеш да учиш в Москва.